събота, 2 май 2009 г.
Не мисля, че имам какво да кажа повече от това, което е написал Гео Милев! Не защото е Гео Милев. Ние никога не трябва да робуваме на името, когато се налага да приемаме или отхвърляме дадена теза. По-страшно е, ако се влияем от хорското мнение и историческата памет безсъвестно, безпринципно. Това често води до повтаряне на едни и същи грешки. Нерядко се е случвало да се разиграва повторно погрешен модел поради липсата на лично мнение, на лъч светлина върху неясния образ на измамата.
За щастие, моето съгласие с редовете на Гео Милев не е израз на слабост или съучастие в една нечестива идея, родена в още по-нечестиви деколтета. Това просто е свеждане на глава пред общата, или по-точно пред всеобщата, всенародната истина. С това искам да кажа, че родно изкуство е всяко изкуство, създадено от ръката на творец, принадлежащ към определена национална група. Колко е прекрасно, когато родното изкуство е достатъчно универсално, за да влее нова и по-различна енергия в „Мировата душа”. Надали когато Гео Милев е публикувал своето кристално и до болка вярно схващане, е имал представа, че родното изкуство ще стане толкова универсално, та ще се лиши от всичко уникално и ще стане безродно. В миналото болката и страданието на нашето творчество са били провокирани от грешното схващане за родния идеал, а днес сълзите са отговор на непрестанното му потъпкване.
Тези мисли ми дават чувството, че е безсмислено да си чешем езиците върху темата за родното, след като пред нас процъфтява проблемът на безродното. Смятам за абсолютно безплодно да се правим на постфилософи или, още по-страшно, на съавтори върху текстовете на Гео Милев и Сирак Скитник. Защо трябва да упражняваме нашите виртуозни комплименти и критики върху редове и мисли, разсичащи тези устни, които винаги са едновременно „За” и „Против”. Не е тайна, че подобно паралелно изповядване на две крайности се проявява само там, където интелектуалната поза е по-силна от познанието.
Безброй текстове на литературни критици, аналитици, изследователи са написани и преписани. Ровим се в думите и мислите на един светъл ум така, сякаш правим разкопки на античен храм. Проблемът за родното изкуство не е минало. Защо го търсим така упорито в пожълтелите ръкописи и прашните корици? Той е пред нас. Той е жив и кървящ. Разбира се, не е същият. Малко е променен! Времето не изменя само нашите лица. То често префасонира и портрета на обществото с всички негови проблеми, идеологии и традиции. Откакто Гео Милев е публикувал „Родно изкуство” през 1920 г. ние като народ толкова пъти преоблякохме, пребоядисахме и бичувахме нашата родина, че самите ние вече не знаем дали тя е на сцената или в гримьорната, дали сме във фаза на преход или сме достигнали мечтаната точка на осъществените идеали. Лутането на нашия народ в безбрежното недоволство оказва влияние не само върху народното самочувствие, но и върху творческото. То довежда българския художник или писател до неговото национално обезличаване. Творецът спира да търси вдъхновение сред българските улици. Той намира красивото и грозното между американските небостъргачи или по западните булеварди. Подражанието и жаждата за чужда естетика са първият симптом на родното обезценяване.
В такива моменти на безпомощност и плагииране може би е по-добре да рисуваме „българина на нивата”, отколкото да се влияем от естетиката, която се превръща в девиз на безпомощните творци. На художници, писатели, скулптори, поети и композитори, които създават изкуство за продан, а не символи и композиции, които да възпитават или да анализират нашето общество. Естествено, че има много талантливи хора, които несъмнено ще останат в нашата национална или в световната история. Но дали тези единици са достатъчни за изграждането на здрав плет от ценности, който да попречи на нашето родно разпиляване?
Политическият вятър и модните течения, които създава съвременният сноб, са прекалено силни и размиват всякакво усещане за родно и свято!
Звучи скучно и безотговорно да се говори за родното изкуство днес. Това няма да помогне за изкореняването на т. нар. безродна естетика. Тя черпи сили и вдъхновение не от националната памет и националните особености на духа, а от алчността, себичността, снобизма, все качества на мъртвата душа и все пламъци, които подклаждат родното обезличаване.
За щастие, моето съгласие с редовете на Гео Милев не е израз на слабост или съучастие в една нечестива идея, родена в още по-нечестиви деколтета. Това просто е свеждане на глава пред общата, или по-точно пред всеобщата, всенародната истина. С това искам да кажа, че родно изкуство е всяко изкуство, създадено от ръката на творец, принадлежащ към определена национална група. Колко е прекрасно, когато родното изкуство е достатъчно универсално, за да влее нова и по-различна енергия в „Мировата душа”. Надали когато Гео Милев е публикувал своето кристално и до болка вярно схващане, е имал представа, че родното изкуство ще стане толкова универсално, та ще се лиши от всичко уникално и ще стане безродно. В миналото болката и страданието на нашето творчество са били провокирани от грешното схващане за родния идеал, а днес сълзите са отговор на непрестанното му потъпкване.
Тези мисли ми дават чувството, че е безсмислено да си чешем езиците върху темата за родното, след като пред нас процъфтява проблемът на безродното. Смятам за абсолютно безплодно да се правим на постфилософи или, още по-страшно, на съавтори върху текстовете на Гео Милев и Сирак Скитник. Защо трябва да упражняваме нашите виртуозни комплименти и критики върху редове и мисли, разсичащи тези устни, които винаги са едновременно „За” и „Против”. Не е тайна, че подобно паралелно изповядване на две крайности се проявява само там, където интелектуалната поза е по-силна от познанието.
Безброй текстове на литературни критици, аналитици, изследователи са написани и преписани. Ровим се в думите и мислите на един светъл ум така, сякаш правим разкопки на античен храм. Проблемът за родното изкуство не е минало. Защо го търсим така упорито в пожълтелите ръкописи и прашните корици? Той е пред нас. Той е жив и кървящ. Разбира се, не е същият. Малко е променен! Времето не изменя само нашите лица. То често префасонира и портрета на обществото с всички негови проблеми, идеологии и традиции. Откакто Гео Милев е публикувал „Родно изкуство” през 1920 г. ние като народ толкова пъти преоблякохме, пребоядисахме и бичувахме нашата родина, че самите ние вече не знаем дали тя е на сцената или в гримьорната, дали сме във фаза на преход или сме достигнали мечтаната точка на осъществените идеали. Лутането на нашия народ в безбрежното недоволство оказва влияние не само върху народното самочувствие, но и върху творческото. То довежда българския художник или писател до неговото национално обезличаване. Творецът спира да търси вдъхновение сред българските улици. Той намира красивото и грозното между американските небостъргачи или по западните булеварди. Подражанието и жаждата за чужда естетика са първият симптом на родното обезценяване.
В такива моменти на безпомощност и плагииране може би е по-добре да рисуваме „българина на нивата”, отколкото да се влияем от естетиката, която се превръща в девиз на безпомощните творци. На художници, писатели, скулптори, поети и композитори, които създават изкуство за продан, а не символи и композиции, които да възпитават или да анализират нашето общество. Естествено, че има много талантливи хора, които несъмнено ще останат в нашата национална или в световната история. Но дали тези единици са достатъчни за изграждането на здрав плет от ценности, който да попречи на нашето родно разпиляване?
Политическият вятър и модните течения, които създава съвременният сноб, са прекалено силни и размиват всякакво усещане за родно и свято!
Звучи скучно и безотговорно да се говори за родното изкуство днес. Това няма да помогне за изкореняването на т. нар. безродна естетика. Тя черпи сили и вдъхновение не от националната памет и националните особености на духа, а от алчността, себичността, снобизма, все качества на мъртвата душа и все пламъци, които подклаждат родното обезличаване.
0 коментара:
Публикуване на коментар