събота, 2 май 2009 г.
Седнах на ръба и отпуснах рамене! Това беше един душевен каприз роден от мига за мига. Мимолетен опит да се разтворя във всичко, което ме заобикаляше. Искаше ми се да се превърна в неодухотворена част от цялото, да не разсъждавам, да не анализирам. В логичен завършек на всичко, което се раждаше в дълбоките есенни долини и завършваше с острите гранитни ръбове, исках да бъда част от онова, с което досега се борех.
Само преди час катеренето ме принуждаваше да се втренчвам в безбройните детайли на отвесната скала. Малките стъпки, хватки, цепнатини, осигуровки. Превръщах хаоса на природния релеф в логични човешки движения. Така безбройните гранитни ръбчета и неравности придобиваха човешки пропорции. Ръцете и краката организираха скалните форми и ги превръщаха в схема на човешкото тяло, поставено в хиляди положения със своите душевни и психически състояния. Колко много си приличат по настроение тези тела, така скрито вписани в отвесната скала, с Роденовите. Положения и движения, които за човешкия живот в обществото са нелогични и неразбираеми, тук са израз на хармония и съвършен порядък.
Често фигурите на Роден представят положения, на ежедневния човешки живот. Това е една от причините поради, която смятаме неговите фигури за странни, "изчанчени" или хиперболизирани (по отношение на формата и положението на телата в пространството). Но в това непривично за нас разгръщане на материята се крие един логичен израз на настроението. Нелогичното би било, ако Роден бе изобразил „Блудният син” (1) по същия начин, по който Донатело е изобразил своя „Давид” (2). Подобно разместване на символи, настроения и материя би превърнало и най-гениалното изкуство просто в перверзия. Изкривените тела и лица на Роден често са най-прекият път към долавянето на дълбоката душевност на съвременния човек.
Когато гледам фигурите му, се чувствам въвлечен в особен спектакъл. Виждам движението, чувам гласа, но никога не мога да предусетя разгръщането му. Между бронзът и глината сетивата се блъскат яростно. Мечтаят да разчупят формата и да поемат дълбоко аромата на мистичната материя. Винаги поемам глътка въздух при вида на „Гражданите на Кале”, но тя винаги ме изгаря, сякаш нещо ще се случи. Всичко в мен се свива, уплашено от възторга. Възхищение или преклонение? Не знам! Но представете си за миг как седите в сумрак около фигурите. Наблюдавате ги с възхищение и така полека-лека се увивате в коприната на възвишения унес. И точно когато сте на ръба на екстаза, една от тях рязко се обръща и ви поглежда в очите. Какъв стрес ще изживеете в този момент, надали някога ще изпитате по-зловещ емоционален срив. Нелепата на пръв поглед фантазия ще ви помогне да усетите не само въображаемо, но съвсем реално силата и характера на композицията. Вие ще настръхнете!
За миг изтегнатите ръце ще станат прокълнати, увеличените стъпала ще ви притиснат до замята, всички кости, сухожилия и бронз ще се превърнат в ужасяваща човешка драма. Тя ще нахлуе във вас като някакъв… мъртвозелен фантом. Невероятна сила притежава скулптурната група. Колко много движения са пресъздадени само от един жест на ръката, с какво страдание са пропити всички бронзови драперии само заради две опънати вратни жили. Шест фигури, шест мъртвешки лица, а сякаш виждаш цял гибелен град.
Често си представям как отварям „Портите на Ада” (3), но там няма Цербер, нито митологични хибриди, те не се връзват с Ада на Роден, той е твърде земен. Неговият дявол не е плод на силна вяра и Християнско преклонение. Зад портите има само бронзови алеи, небе от магма – разтопен метал – и хиляди граждани от Кале. Не знам дали има друг, който да умее по-добре от него да превръща бронза от материал в състояние. Но знам, че скулпторът, роден на улица „Арбалет”, близо до площад „Контрьоскарп”, е единственият, успял да превърне приживе този метал в олицетворение на душата си. Вярвам, че образът на Йосташ дьо Сен-Пиер (5) зад „Портите на Ада” не е само плод на фантазията, не е някаква лична приумица, спонтанно родена от метафорично търсене. „Гражданите на Кале” са обвързани с портите от самия Роден.
Потънал в екстаз и вдъхновение от двете големи поръчки, върху които работи през периода 1884 - 1886 г., той най-вероятно съвсем несъзнателно е преливал настроения, динамика и пластичност от едната творба към другата. Това е нещо толкова естествено, колкото ако рисувате със синьо и пипнете платно в жълто, да се получат зеленикави петна. Мечтаните поръчки го потапят в творческо опиянение. От една страна се бори с митологичното, библейското, от друга – със земното, с човешката трагедия. В един момент чете Данте и „разглежда” Ада, в друг чете Фроасар и се опитва да застане до Пиер дьо Висан. Какви огромни скокове прави фантазията му във времето и в световете. Това пътешествие му помага да пресъздаде зашеметяващо добре ефекта на шествието. Явно „разходката” с Данте и разплаканите тълпи на Кале са изградили в душата му съвършеното олицетворение на всеобщото страдание. Фигурите са равни по височина, групирани в неправилна форма. Човек от никъде не може да види всички тела. Това произведение няма лице-гръб, няма ляво-дясно, то живее в пространството така, както нашият свят. Ако искате да го разгледате, трябва да обикаляте. „Всичко тук е ново. Всичко е Роден. Докато в разните „Тайни вечери”, „Снемания от кръста” и „Полагания в гроба” действащите лица са групирани около централния образ на Христос, тук няма централен образ. Тези бедни заложници олицетворяват страдащото човечество, повлечено от невидима сила – гр
ажданската доблест, която ги вдъхновява и направлява волята им.”. Ако искате да съпреживеете думите на Шампиньол трябва да надничате между ръцете и дрипите, между главите и нозете, така, както правите в реалния живот, например, когато сте свидетел на яростен бой. Само тогава ще успеете да видите обременените лица, страха от смъртта…
И тук отново виждам „Портите на Ада”! Виждам как покъртителното шествие на достойни мъже, превърнати от бръснача на съдбата в дрипав спомен за аристократичност и смелост, върви съзнателно към „Трите сенки” (4).
На пръв поглед последното изречение може да звучи малко отнесено, повече литературно. Но истината не винаги се крие в зримото, в конкретните символи и форми. Би било абсурдно да се разглеждат творбите на XIX век буквално или през очилата, с които гледаме картините на Ренесанса и Маниеризма. Теория та за двете творби на Роден, или нека я наречем просто „Вечна асоциация”, може да бъде лесно разрушена, ако я приземим с контриращата ирония: „Какво общо може да има между толкова различни по същество работи? Едната е родена от мистичното в „Ад” на Данте, от Бодлеровите „Цветя на злото”, от религиозната фантазия на Библията, докато „Гражданите на Кале” са плод на чисто историческото. Група е свързана с конкретна година (1347) и конкретна географска ширина, тук не поетът и апокрифите разказват, а хрониките?” Тези въпроси са колкото верни, толкова и безполезни. Вярно е, че ако виждаме само паметника „Гражданите на Кале” 1884 – 1886 г. и входа на Академията за декоративни изкуства в Париж 1880 – 1917 г., няма да намерим нищо общо освен стила и динамиката, качества, открояващи Роденовите естетически търсения. Но това е така, само ако ги виждаме и чувстваме като самоцелни предмети, декориращи общественото пространство. Спрем ли да ги разглеждаме и започнем ли да ги мислим като две метафори, от една страна родени, от друга страна олицетворяващи едно и също вдъхновение, ще се учудим на тяхната единност и на тяхната лична проводимост (едната винаги води към другата).
„Гражданите на Кале” живеят в няколко философски и естетически форми, обединени от един психологизъм – страданието. Ако ги съзерцаваме посредством писмото, изпратено до краля на Франция (края на юни 1347 г.) от коменданта на Кале Жан дьо Виан, ние ще видим в тях участта на шестима клетници, благородници, облечени в дрипи, с изпити лица от глад и здрави стави на ръцете, наедрели от тежък физически труд. Напомнят повече на каторжници отколкото на аристократи. Роден се е придържал стриктно към думите на Виан. В писмото до краля той пише следното: „Знайте, понеже писали ми бяхте напред града да удържам, докле има що да сложим в уста, че всичко за ядене изядено е: и кучетата, и котките, и конете и в града никаква друга храна не може веч се намери, освен плът човешка и такова време настана, че не можем преживя.”.
Изписаният глад по лицата, разпокъсаните роби и средновековната обстановка уязвяват фигурите и така те лесно стават плячка на фантазията. Тя тутакси започва бавно да смесва особеностите, върху които Роден е акцентирал, и неизбежно ни разкрива бронзовия монумент освен като саможертва на почетни граждани, но и като една процесия на минорити. Особено силно са изявени белезите на Францисканския орден върху фигурата с ключа (7). Нямам представа дали Роден е търсил целенасочено тези белези, но те са факт, независимо дали са съзнателно или несъзнателно родени.
Сега възприятието ми е силно променено и виждам „Гражданите на Кале” по-тежки от всякога. Лицата и торсовете им са по-плътни и по-живи. В шесте бронзови фигури вече виждам три свята, три коренно различни нива на обществото – бедните клетници, смъртните герои и монаси в тяхната най-висша форма. Този почти неуловим „аромат на тамян”, който се носи между прокълнатите фигури, съвсем невидимо ги свързва с Портите. Тънката религиозна нишка между двете творби е пъпната връв, от която раздиплените тела черпят своята мистика и готика.
Колко дълбоки и разноцветни асоциации пораждат оригиналната композиция и платовете, с които са наметнати голите тела. Грубата материя много добре съответства на едрите кости, те засилват усещането за здрав хват. „Роден е преобразил и възвисил своя сюжет,” пише Гюстав Жефроа. “Никога неговото изкуство не е било по-завършено. Той е скулптирал телата голи, преди да помисли за аранжиране на диплениците под тъканите е изваял скелети, нервни системи, всички жизнени органи на живота, същества от плът и кръв.” Изпитвам особено вълнение, гледайки здравите мъже – на границата между титани и човеци – с мъдри и насечени лица в непривичното за тях състояние на колебание и страх. Това е същото като да видиш Ахил разплакан! Колкото повече се втренчвам и замислям върху бронзовите фигури, толкова повече се разкъсвам между два свята. Веднъж виждам полубожества, друг път мъжа с всички негови качества и слабости.
Преплитането на човешкото с божественото, на глината, претърпяла своята метаморфоза в полиран бронз, ме отвежда съвсем непринудено и спонтанно към света на Ренесанса. Епохата, приела най-сърдечно християнството и Библията като свое философско и естетическо търсене. В Гражданите на Кале живее метафората, олицетворяваща земното страдание, страха от неизвестното след смъртта. Навярно ако попитате Роден къде ще идат тези клетници, той ще ви посочи Портите. Негови съвременници го описват като „обладан от бяс” докато работи над поръчката от 1880 г. Кое ни кара да мислим, че паметникът в Кале не е плод на това стихийно състояние на фантазията, в което тя едва не се погубва чрез своята неудържима продуктивност. Защо творба като Целувката – 1886 – 98 г. (6), започната непосредствено след паметника в Кале, е родена от вдъхновението за Портите? Не вярвам Роден да е получил толкова силно раздвоение във всякакъв аспект, че да изолира една творба, която да не почерпи от неговия furor? Възможно ли е докато търси пластически израз за паметника в Кале, да скулптурира в съвсем различен дух – Вечната пролет, Дафнис и Ликенион, Помона и Психея – без това да се отрази върху шестимата мъже? Погледнете лицата и позите на телата. На много места забелязваме класически черти. Йосташ дьо Сен-Пиер и фигурата с вдигнатата ръка напомнят повече на древногръцки философи, отколкото на средновековни търговци.
Гражданите на Кале са особена композиция. В тях има нещо, което ни кара нерядко да ги мислим като живи, като конкретни исторически портрети. Но в това няма нищо истинно. Всичко е измислица, от композицията и жестовете до телата и лицата. Дори за мъжа с ключа Роден използва сина си като модел, безспорно силно видоизменен впоследствие. Изумително е колко много образи живеят в фигурите. Колко много светове съжителстват в хармония, обединени от един идеал и една композиция. Нашето настроение и възприятия постоянно се менят, виждаме модерна скулптура, антични фигури – замаскирани от силната експресия, усещаме духа на Средновековието или се възхищаваме на жестовете, типични за ренесансовата стенопис. Обърнем ли поглед към Пиер дьо Висан, виждаме грациозната му стойка, получена от леко извитото тяло, чуваме смирения глас, който се процежда от устата му. Фигура има странно излъчване, постигнато от смесица между антична и съвременна скулптура, пропита от ренесансов естетизъм. Дясната ръка изписва несъзнателен жест, той ни говори съвсем конкретно на език, непознат на Висан – езика на високия Ренесанс. Ръката на фигурата и нейното движение много приличат на тези от „Сътворението на Адам” на Микеланджело. Известно е увлечението на Роден по фреските на италианския скулптор. Но това не означава, че ръката на Пиер дьо Висан е триизмерно решение на ръката от стенописа в Сикстинската капела. Ако приемем за истина думите на Гюстав Жефроа (публикувани през 1889 г.), че сюжетът на Портите е едно безкрайно повторение на страданията на Адам и Ева, то тогава съзнанието и въображението на Роден би трябвало да са обладани от техните образи. Навярно той неведнъж се е обръщал към стенописите на Микеланджело. Това може да се тълкува като подсъзнателно имитиране на онова, което е видял и на онова, което го е впечатлило. Тази фигура има вероятност да е пробен етюд за Портите на Ада. Тъй като самият Роден през 1881 г. се опитва да убеди правителството да разположи от двете страни на вратата фигури на първите мъж и жена. Подробности около "Вратата на Ада" почти доказват неразривната връзка между двете много значими произведения. В Гражданите на Кале вече виждаме фигура, която не е само търсене на форма, изразяваща прималялото от глад и страдание тяло, но и неосъществения проект на Роден за Адам.
Фигуралното разпределение на телата и тяхната привидна неподреденост подсказват, че „Адам” – Пиер дьо Висан е първата фигура. Той е най-разголен, най-млад и атлетичен. Това са идеалите на Микеланджело, които той е въплътил във фреската си от Сикстинската капела. Разбира се, Пиер дьо Висан не е централният образ, той пръв се забелязва, но от книгата на Пол Гсел, в която са публикувани избрани беседи, самият Роден обяснява как Йосташ дьо Сен-Пиер е център, а всички други се завъртат около него.
Гражданите на Кале са обобщение на много стилове, епохи и настроения. Фантазията може да рисува безкрайно върху тях. Многословност и многообразност. Това са елементите, които ги правят неизчерпаеми, ние можем да комбинираме всичко, което чувстваме и виждаме до полуда. И най-странното е, че всичко ще бъде истинно.
Въпреки модерната й същност тя изглежда древна и вечна, въпреки вродения импресионизъм тя е едновременно антична и готическа. "Гражданите на Кале" е паметник, заплануван и мечтан още в далечното минало. Те са поръчвани на Давид д’Анже по времето на Луи Филип, на Клежансе – при Втората империя. Но съдбата е определила да се родят от ръцете на Роден. Паметник е излязъл от Портите на Ада, фигурите са възкресени от адското вдъхновение на един „модерен класик”. Какъв човек трябва да е бил, за да устои на тази вътрешна стихийност? Представяме си го бурен, развилнян като древногръцки Бог, но той бил „масивен и мълчалив, поглаждащ с ръка дългите кичури на рижата си брада, която почва да сребрее,” споделя Жудит Кладел.
Само преди час катеренето ме принуждаваше да се втренчвам в безбройните детайли на отвесната скала. Малките стъпки, хватки, цепнатини, осигуровки. Превръщах хаоса на природния релеф в логични човешки движения. Така безбройните гранитни ръбчета и неравности придобиваха човешки пропорции. Ръцете и краката организираха скалните форми и ги превръщаха в схема на човешкото тяло, поставено в хиляди положения със своите душевни и психически състояния. Колко много си приличат по настроение тези тела, така скрито вписани в отвесната скала, с Роденовите. Положения и движения, които за човешкия живот в обществото са нелогични и неразбираеми, тук са израз на хармония и съвършен порядък.
Често фигурите на Роден представят положения, на ежедневния човешки живот. Това е една от причините поради, която смятаме неговите фигури за странни, "изчанчени" или хиперболизирани (по отношение на формата и положението на телата в пространството). Но в това непривично за нас разгръщане на материята се крие един логичен израз на настроението. Нелогичното би било, ако Роден бе изобразил „Блудният син” (1) по същия начин, по който Донатело е изобразил своя „Давид” (2). Подобно разместване на символи, настроения и материя би превърнало и най-гениалното изкуство просто в перверзия. Изкривените тела и лица на Роден често са най-прекият път към долавянето на дълбоката душевност на съвременния човек.
Когато гледам фигурите му, се чувствам въвлечен в особен спектакъл. Виждам движението, чувам гласа, но никога не мога да предусетя разгръщането му. Между бронзът и глината сетивата се блъскат яростно. Мечтаят да разчупят формата и да поемат дълбоко аромата на мистичната материя. Винаги поемам глътка въздух при вида на „Гражданите на Кале”, но тя винаги ме изгаря, сякаш нещо ще се случи. Всичко в мен се свива, уплашено от възторга. Възхищение или преклонение? Не знам! Но представете си за миг как седите в сумрак около фигурите. Наблюдавате ги с възхищение и така полека-лека се увивате в коприната на възвишения унес. И точно когато сте на ръба на екстаза, една от тях рязко се обръща и ви поглежда в очите. Какъв стрес ще изживеете в този момент, надали някога ще изпитате по-зловещ емоционален срив. Нелепата на пръв поглед фантазия ще ви помогне да усетите не само въображаемо, но съвсем реално силата и характера на композицията. Вие ще настръхнете!
За миг изтегнатите ръце ще станат прокълнати, увеличените стъпала ще ви притиснат до замята, всички кости, сухожилия и бронз ще се превърнат в ужасяваща човешка драма. Тя ще нахлуе във вас като някакъв… мъртвозелен фантом. Невероятна сила притежава скулптурната група. Колко много движения са пресъздадени само от един жест на ръката, с какво страдание са пропити всички бронзови драперии само заради две опънати вратни жили. Шест фигури, шест мъртвешки лица, а сякаш виждаш цял гибелен град.
Често си представям как отварям „Портите на Ада” (3), но там няма Цербер, нито митологични хибриди, те не се връзват с Ада на Роден, той е твърде земен. Неговият дявол не е плод на силна вяра и Християнско преклонение. Зад портите има само бронзови алеи, небе от магма – разтопен метал – и хиляди граждани от Кале. Не знам дали има друг, който да умее по-добре от него да превръща бронза от материал в състояние. Но знам, че скулпторът, роден на улица „Арбалет”, близо до площад „Контрьоскарп”, е единственият, успял да превърне приживе този метал в олицетворение на душата си. Вярвам, че образът на Йосташ дьо Сен-Пиер (5) зад „Портите на Ада” не е само плод на фантазията, не е някаква лична приумица, спонтанно родена от метафорично търсене. „Гражданите на Кале” са обвързани с портите от самия Роден.
Потънал в екстаз и вдъхновение от двете големи поръчки, върху които работи през периода 1884 - 1886 г., той най-вероятно съвсем несъзнателно е преливал настроения, динамика и пластичност от едната творба към другата. Това е нещо толкова естествено, колкото ако рисувате със синьо и пипнете платно в жълто, да се получат зеленикави петна. Мечтаните поръчки го потапят в творческо опиянение. От една страна се бори с митологичното, библейското, от друга – със земното, с човешката трагедия. В един момент чете Данте и „разглежда” Ада, в друг чете Фроасар и се опитва да застане до Пиер дьо Висан. Какви огромни скокове прави фантазията му във времето и в световете. Това пътешествие му помага да пресъздаде зашеметяващо добре ефекта на шествието. Явно „разходката” с Данте и разплаканите тълпи на Кале са изградили в душата му съвършеното олицетворение на всеобщото страдание. Фигурите са равни по височина, групирани в неправилна форма. Човек от никъде не може да види всички тела. Това произведение няма лице-гръб, няма ляво-дясно, то живее в пространството така, както нашият свят. Ако искате да го разгледате, трябва да обикаляте. „Всичко тук е ново. Всичко е Роден. Докато в разните „Тайни вечери”, „Снемания от кръста” и „Полагания в гроба” действащите лица са групирани около централния образ на Христос, тук няма централен образ. Тези бедни заложници олицетворяват страдащото човечество, повлечено от невидима сила – гр
ажданската доблест, която ги вдъхновява и направлява волята им.”. Ако искате да съпреживеете думите на Шампиньол трябва да надничате между ръцете и дрипите, между главите и нозете, така, както правите в реалния живот, например, когато сте свидетел на яростен бой. Само тогава ще успеете да видите обременените лица, страха от смъртта…И тук отново виждам „Портите на Ада”! Виждам как покъртителното шествие на достойни мъже, превърнати от бръснача на съдбата в дрипав спомен за аристократичност и смелост, върви съзнателно към „Трите сенки” (4).
На пръв поглед последното изречение може да звучи малко отнесено, повече литературно. Но истината не винаги се крие в зримото, в конкретните символи и форми. Би било абсурдно да се разглеждат творбите на XIX век буквално или през очилата, с които гледаме картините на Ренесанса и Маниеризма. Теория та за двете творби на Роден, или нека я наречем просто „Вечна асоциация”, може да бъде лесно разрушена, ако я приземим с контриращата ирония: „Какво общо може да има между толкова различни по същество работи? Едната е родена от мистичното в „Ад” на Данте, от Бодлеровите „Цветя на злото”, от религиозната фантазия на Библията, докато „Гражданите на Кале” са плод на чисто историческото. Група е свързана с конкретна година (1347) и конкретна географска ширина, тук не поетът и апокрифите разказват, а хрониките?” Тези въпроси са колкото верни, толкова и безполезни. Вярно е, че ако виждаме само паметника „Гражданите на Кале” 1884 – 1886 г. и входа на Академията за декоративни изкуства в Париж 1880 – 1917 г., няма да намерим нищо общо освен стила и динамиката, качества, открояващи Роденовите естетически търсения. Но това е така, само ако ги виждаме и чувстваме като самоцелни предмети, декориращи общественото пространство. Спрем ли да ги разглеждаме и започнем ли да ги мислим като две метафори, от една страна родени, от друга страна олицетворяващи едно и също вдъхновение, ще се учудим на тяхната единност и на тяхната лична проводимост (едната винаги води към другата).
„Гражданите на Кале” живеят в няколко философски и естетически форми, обединени от един психологизъм – страданието. Ако ги съзерцаваме посредством писмото, изпратено до краля на Франция (края на юни 1347 г.) от коменданта на Кале Жан дьо Виан, ние ще видим в тях участта на шестима клетници, благородници, облечени в дрипи, с изпити лица от глад и здрави стави на ръцете, наедрели от тежък физически труд. Напомнят повече на каторжници отколкото на аристократи. Роден се е придържал стриктно към думите на Виан. В писмото до краля той пише следното: „Знайте, понеже писали ми бяхте напред града да удържам, докле има що да сложим в уста, че всичко за ядене изядено е: и кучетата, и котките, и конете и в града никаква друга храна не може веч се намери, освен плът човешка и такова време настана, че не можем преживя.”.
Изписаният глад по лицата, разпокъсаните роби и средновековната обстановка уязвяват фигурите и така те лесно стават плячка на фантазията. Тя тутакси започва бавно да смесва особеностите, върху които Роден е акцентирал, и неизбежно ни разкрива бронзовия монумент освен като саможертва на почетни граждани, но и като една процесия на минорити. Особено силно са изявени белезите на Францисканския орден върху фигурата с ключа (7). Нямам представа дали Роден е търсил целенасочено тези белези, но те са факт, независимо дали са съзнателно или несъзнателно родени.
Сега възприятието ми е силно променено и виждам „Гражданите на Кале” по-тежки от всякога. Лицата и торсовете им са по-плътни и по-живи. В шесте бронзови фигури вече виждам три свята, три коренно различни нива на обществото – бедните клетници, смъртните герои и монаси в тяхната най-висша форма. Този почти неуловим „аромат на тамян”, който се носи между прокълнатите фигури, съвсем невидимо ги свързва с Портите. Тънката религиозна нишка между двете творби е пъпната връв, от която раздиплените тела черпят своята мистика и готика.
Колко дълбоки и разноцветни асоциации пораждат оригиналната композиция и платовете, с които са наметнати голите тела. Грубата материя много добре съответства на едрите кости, те засилват усещането за здрав хват. „Роден е преобразил и възвисил своя сюжет,” пише Гюстав Жефроа. “Никога неговото изкуство не е било по-завършено. Той е скулптирал телата голи, преди да помисли за аранжиране на диплениците под тъканите е изваял скелети, нервни системи, всички жизнени органи на живота, същества от плът и кръв.” Изпитвам особено вълнение, гледайки здравите мъже – на границата между титани и човеци – с мъдри и насечени лица в непривичното за тях състояние на колебание и страх. Това е същото като да видиш Ахил разплакан! Колкото повече се втренчвам и замислям върху бронзовите фигури, толкова повече се разкъсвам между два свята. Веднъж виждам полубожества, друг път мъжа с всички негови качества и слабости.
Преплитането на човешкото с божественото, на глината, претърпяла своята метаморфоза в полиран бронз, ме отвежда съвсем непринудено и спонтанно към света на Ренесанса. Епохата, приела най-сърдечно християнството и Библията като свое философско и естетическо търсене. В Гражданите на Кале живее метафората, олицетворяваща земното страдание, страха от неизвестното след смъртта. Навярно ако попитате Роден къде ще идат тези клетници, той ще ви посочи Портите. Негови съвременници го описват като „обладан от бяс” докато работи над поръчката от 1880 г. Кое ни кара да мислим, че паметникът в Кале не е плод на това стихийно състояние на фантазията, в което тя едва не се погубва чрез своята неудържима продуктивност. Защо творба като Целувката – 1886 – 98 г. (6), започната непосредствено след паметника в Кале, е родена от вдъхновението за Портите? Не вярвам Роден да е получил толкова силно раздвоение във всякакъв аспект, че да изолира една творба, която да не почерпи от неговия furor? Възможно ли е докато търси пластически израз за паметника в Кале, да скулптурира в съвсем различен дух – Вечната пролет, Дафнис и Ликенион, Помона и Психея – без това да се отрази върху шестимата мъже? Погледнете лицата и позите на телата. На много места забелязваме класически черти. Йосташ дьо Сен-Пиер и фигурата с вдигнатата ръка напомнят повече на древногръцки философи, отколкото на средновековни търговци.
Гражданите на Кале са особена композиция. В тях има нещо, което ни кара нерядко да ги мислим като живи, като конкретни исторически портрети. Но в това няма нищо истинно. Всичко е измислица, от композицията и жестовете до телата и лицата. Дори за мъжа с ключа Роден използва сина си като модел, безспорно силно видоизменен впоследствие. Изумително е колко много образи живеят в фигурите. Колко много светове съжителстват в хармония, обединени от един идеал и една композиция. Нашето настроение и възприятия постоянно се менят, виждаме модерна скулптура, антични фигури – замаскирани от силната експресия, усещаме духа на Средновековието или се възхищаваме на жестовете, типични за ренесансовата стенопис. Обърнем ли поглед към Пиер дьо Висан, виждаме грациозната му стойка, получена от леко извитото тяло, чуваме смирения глас, който се процежда от устата му. Фигура има странно излъчване, постигнато от смесица между антична и съвременна скулптура, пропита от ренесансов естетизъм. Дясната ръка изписва несъзнателен жест, той ни говори съвсем конкретно на език, непознат на Висан – езика на високия Ренесанс. Ръката на фигурата и нейното движение много приличат на тези от „Сътворението на Адам” на Микеланджело. Известно е увлечението на Роден по фреските на италианския скулптор. Но това не означава, че ръката на Пиер дьо Висан е триизмерно решение на ръката от стенописа в Сикстинската капела. Ако приемем за истина думите на Гюстав Жефроа (публикувани през 1889 г.), че сюжетът на Портите е едно безкрайно повторение на страданията на Адам и Ева, то тогава съзнанието и въображението на Роден би трябвало да са обладани от техните образи. Навярно той неведнъж се е обръщал към стенописите на Микеланджело. Това може да се тълкува като подсъзнателно имитиране на онова, което е видял и на онова, което го е впечатлило. Тази фигура има вероятност да е пробен етюд за Портите на Ада. Тъй като самият Роден през 1881 г. се опитва да убеди правителството да разположи от двете страни на вратата фигури на първите мъж и жена. Подробности около "Вратата на Ада" почти доказват неразривната връзка между двете много значими произведения. В Гражданите на Кале вече виждаме фигура, която не е само търсене на форма, изразяваща прималялото от глад и страдание тяло, но и неосъществения проект на Роден за Адам.
Фигуралното разпределение на телата и тяхната привидна неподреденост подсказват, че „Адам” – Пиер дьо Висан е първата фигура. Той е най-разголен, най-млад и атлетичен. Това са идеалите на Микеланджело, които той е въплътил във фреската си от Сикстинската капела. Разбира се, Пиер дьо Висан не е централният образ, той пръв се забелязва, но от книгата на Пол Гсел, в която са публикувани избрани беседи, самият Роден обяснява как Йосташ дьо Сен-Пиер е център, а всички други се завъртат около него.
Гражданите на Кале са обобщение на много стилове, епохи и настроения. Фантазията може да рисува безкрайно върху тях. Многословност и многообразност. Това са елементите, които ги правят неизчерпаеми, ние можем да комбинираме всичко, което чувстваме и виждаме до полуда. И най-странното е, че всичко ще бъде истинно.
Въпреки модерната й същност тя изглежда древна и вечна, въпреки вродения импресионизъм тя е едновременно антична и готическа. "Гражданите на Кале" е паметник, заплануван и мечтан още в далечното минало. Те са поръчвани на Давид д’Анже по времето на Луи Филип, на Клежансе – при Втората империя. Но съдбата е определила да се родят от ръцете на Роден. Паметник е излязъл от Портите на Ада, фигурите са възкресени от адското вдъхновение на един „модерен класик”. Какъв човек трябва да е бил, за да устои на тази вътрешна стихийност? Представяме си го бурен, развилнян като древногръцки Бог, но той бил „масивен и мълчалив, поглаждащ с ръка дългите кичури на рижата си брада, която почва да сребрее,” споделя Жудит Кладел.
