неделя, 10 май 2009 г.
Гоя, сън кошмарен с образи омразни –
ври зародиш в гърне, баби се червят,
а девойки голи демоните блазнят,
опнали чорап без срам. Тъма, сабат.
Бодлер – „Фарове”
Разумът на нацията спи дълбок сън и само Бог знае какво сънува. Но малцината будни, които се разхождат по отпуснатите й плещи, не бива да се интересуват от розовите й сънища. Унесена в примамлива дрямка, тя изпуска живота. Изпуска най-красивото от него, разнообразния му колорит, изпълнен с всякакви чудатости и разновидности на творчеството. Нали именно творчеството е божествената сила. Или това вече отдавна е забравено? Днес божествената сила се изразява в слабоумието. В това, човечеството да се подчинява и да задоволява само първичните си нужди, като кротко се вслушва в съветите на онези, които го подритват в определена посока. На какво ще заприлича светът, ако всяко агне се превърне в своенравен овен? Всичко ще се разпилее на посоки, или, в по-добрия случай, ще литне побесняло срещу сопите. Сънят на разума е сериозно недоразумение. Всемогъщо оръжие в ръцете на едни и спукан пясъчен часовник за народа, безвъзвратно изтекло време. Приспиването на разума, на националната съвест, на гражданския ангажимент са удобни средства, но пропиляват живота на българския народ. И тук не става въпрос, че изтича в нищото животът на човека като индивидуалност, а на нашата национална общност и култура. Докато другите народи създават изкуство и се учат как да го възприемат и осмислят, ние кротко подпираме глава на ямурлука и се унасяме под дълбоката орехова сянка. У нас малкото будни умове все още създават своите произведения. От време на време сръгват огромното лениво тяло с четки и длета. Изкуството има нужда да бъде внимателно разгледано и разбрано, а не само погледнато през притворените клепачи. Но уви, това не се случва!
Притеснително е честото ни бягство от реалността и от динамичния прибой на културното вълнение. Ние сме безразлични не само към нашите творци, но и към световната мисъл въобще. Дано бъдещите емоционални приливи, до които неизбежно води сънуването, помогнат на вълните, подобни на тези от Хокусай, да ни разбудят с белите си пипала. Да стреснат ленивостта, да прогонят безразличието, да промият гуреливите очи. И тогава, освободени от тежестта на просъницата, да прогледнем. С бистрия поглед на хладното утро да прозрем красотата на изкуството в неговите всевъзможни форми. За жалост последните мисли не са нищо друго, освен дистанциране от нашата родна реалност. Бягство не от обществените урагани, а непримиримост с националната сънливост.
Силно се надявах „Капричос” на Гоя да ни разбудят поне за миг. Но явно и този "кошмар изпълнен с неизвестности" не е в състояние да го стори. Изложените офорти от прекрасна изложба се изкривиха в поредното недоразумение. Превърнаха се от сочна в червясала ябълка. И какво би се случило с който и да било плод, попаднал в гнездо на червеи и нощни пеперуди? С леността и безразличието си ние сме в състояние да обезценим всичко, разбира се с изключение на собствената ни летаргия. Всеки посетител, попаднал между офортите, се луташе и се чудеше пред коя гравюра да се спре. Самият Гоя отстранява голям брой офорти, той е искал да осигури четливост на поредицата, но, разбира се, това не я превръща в лесно четлива, още повече, когато я разглеждаме отзад напред. При вида на малките рамки хората или се червяха така, както пред еротични списания, или се смееха с лекотата на злободневната карикатура. Очевидно дълбочината на „Капричос” остана скрита и неразбрана. Никой не ги възприе като социален памфлет, разобличаващ недъзите на всяко общество, а по-скоро като публицистичен шарж, като пародия. Далече съм от мисълта народният човек да разглежда прецизно всеки офорт или група офорти, както правят изследователите на „Капричос”. И все пак е необходимо известно усилие и предразположеност. Липсата на изживяване на образа води до осиротяването на изкуството. Без своите почитатели то ще се превърне в самотен, необитаем мавзолей. Тук в София Гоя изглеждаше самотен и го почувствах печален, неразбран. Служещ само за разнообразяване на ежедневието.
Но „Капрочос” са нещо много повече от средство за масово забавление. Те трябва да се възприемат като гротеска на уродливата действителност, а не като метафизични видения. Малките таласъми, блудните свещеници и проститутките трябваше да ни погълнат, да затъмнят погледа, да ни избодат очите, да прелъстят душите. Графичните линии да се увият около
сградите, мрачните попълзновения да се завиват, развиват, щрихите да трептят, разпилените пламъци по земята да парят нозете, погледът да се обърква докато кошмарът на сенките не се разстели до краен предел. И така докато превием отмалялото тяло и се сринем пред „голямата прозявка” на офорт №80.
Но как да се почувства развихрянето на „Капричос”?
Та нали нашият разум спи, сънува друга реалност, а въображение, вживяване без разум няма. Светът на въображението и съпреживяването е чужд на нашите „манолас”(1) и „махос”(2). Затова изкуството не може да ги въвлече в своя вихър, за тях то е само лек мигновен трепет. Възхитени от видяното, „манолас” пърхат с оцветените си клепачи, сякаш искат да разперят пауновите си пера, а техните придружители въздишат дълбокомислено с ръце в джобовете. Но искреният миг на вълнение, често съпътстван от леко снизхождение, не е достатъчен за разбирането на черния обществен дневник, в който Гоя смело разобличава първичната природа на красивите птици и напудрените магарета.
Бели, слепи очи гледаха „Капричос”. За нас тези осемдесет щампи са осемдесет недоразумения.
Ние се запленихме и развълнувахме от комедията, впечатлихме се от игривите вълни на повърхността, но останахме слепи за пропастите и коралите, скрити в дълбините на трагедията. Превърнахме се в ученици, които се забавляват и разведряват от езика на Молиер, но не са в състояние да осъзнаят дълбочината на „Тартюф”.
„Сънят на разума ражда чудовища”, това са всички порочни помисли и всички недоразумения, породени от националната летаргия. Кога ще се събуди нашият народ? Кога ще се осъзнае и ще прогони накацалите нощни пеперуди по главата му. Веднъж отвори ли очи, той ще види деня, ще обикне деня и ще разбере, че под лъчите на прекрасното слънце се ражда очарователният разказ на човешката фантазия – Изкуството.
Притеснително е честото ни бягство от реалността и от динамичния прибой на културното вълнение. Ние сме безразлични не само към нашите творци, но и към световната мисъл въобще. Дано бъдещите емоционални приливи, до които неизбежно води сънуването, помогнат на вълните, подобни на тези от Хокусай, да ни разбудят с белите си пипала. Да стреснат ленивостта, да прогонят безразличието, да промият гуреливите очи. И тогава, освободени от тежестта на просъницата, да прогледнем. С бистрия поглед на хладното утро да прозрем красотата на изкуството в неговите всевъзможни форми. За жалост последните мисли не са нищо друго, освен дистанциране от нашата родна реалност. Бягство не от обществените урагани, а непримиримост с националната сънливост.
Силно се надявах „Капричос” на Гоя да ни разбудят поне за миг. Но явно и този "кошмар изпълнен с неизвестности" не е в състояние да го стори. Изложените офорти от прекрасна изложба се изкривиха в поредното недоразумение. Превърнаха се от сочна в червясала ябълка. И какво би се случило с който и да било плод, попаднал в гнездо на червеи и нощни пеперуди? С леността и безразличието си ние сме в състояние да обезценим всичко, разбира се с изключение на собствената ни летаргия. Всеки посетител, попаднал между офортите, се луташе и се чудеше пред коя гравюра да се спре. Самият Гоя отстранява голям брой офорти, той е искал да осигури четливост на поредицата, но, разбира се, това не я превръща в лесно четлива, още повече, когато я разглеждаме отзад напред. При вида на малките рамки хората или се червяха така, както пред еротични списания, или се смееха с лекотата на злободневната карикатура. Очевидно дълбочината на „Капричос” остана скрита и неразбрана. Никой не ги възприе като социален памфлет, разобличаващ недъзите на всяко общество, а по-скоро като публицистичен шарж, като пародия. Далече съм от мисълта народният човек да разглежда прецизно всеки офорт или група офорти, както правят изследователите на „Капричос”. И все пак е необходимо известно усилие и предразположеност. Липсата на изживяване на образа води до осиротяването на изкуството. Без своите почитатели то ще се превърне в самотен, необитаем мавзолей. Тук в София Гоя изглеждаше самотен и го почувствах печален, неразбран. Служещ само за разнообразяване на ежедневието.
Но „Капрочос” са нещо много повече от средство за масово забавление. Те трябва да се възприемат като гротеска на уродливата действителност, а не като метафизични видения. Малките таласъми, блудните свещеници и проститутките трябваше да ни погълнат, да затъмнят погледа, да ни избодат очите, да прелъстят душите. Графичните линии да се увият около
сградите, мрачните попълзновения да се завиват, развиват, щрихите да трептят, разпилените пламъци по земята да парят нозете, погледът да се обърква докато кошмарът на сенките не се разстели до краен предел. И така докато превием отмалялото тяло и се сринем пред „голямата прозявка” на офорт №80.Но как да се почувства развихрянето на „Капричос”?
Та нали нашият разум спи, сънува друга реалност, а въображение, вживяване без разум няма. Светът на въображението и съпреживяването е чужд на нашите „манолас”(1) и „махос”(2). Затова изкуството не може да ги въвлече в своя вихър, за тях то е само лек мигновен трепет. Възхитени от видяното, „манолас” пърхат с оцветените си клепачи, сякаш искат да разперят пауновите си пера, а техните придружители въздишат дълбокомислено с ръце в джобовете. Но искреният миг на вълнение, често съпътстван от леко снизхождение, не е достатъчен за разбирането на черния обществен дневник, в който Гоя смело разобличава първичната природа на красивите птици и напудрените магарета.
Бели, слепи очи гледаха „Капричос”. За нас тези осемдесет щампи са осемдесет недоразумения.
Ние се запленихме и развълнувахме от комедията, впечатлихме се от игривите вълни на повърхността, но останахме слепи за пропастите и коралите, скрити в дълбините на трагедията. Превърнахме се в ученици, които се забавляват и разведряват от езика на Молиер, но не са в състояние да осъзнаят дълбочината на „Тартюф”.
„Сънят на разума ражда чудовища”, това са всички порочни помисли и всички недоразумения, породени от националната летаргия. Кога ще се събуди нашият народ? Кога ще се осъзнае и ще прогони накацалите нощни пеперуди по главата му. Веднъж отвори ли очи, той ще види деня, ще обикне деня и ще разбере, че под лъчите на прекрасното слънце се ражда очарователният разказ на човешката фантазия – Изкуството.
1. Манолас – елегантни, убедени в привлекателността си дами със строги правила.
2. Махос – популярното днес „Мачо”
Стефан Продев
0 коментара:
Публикуване на коментар