събота, 2 май 2009 г.
Мъглата не потиска, а по-скоро провокира, кара те да се замисляш върху онези неща, които не можеш да пипнеш, но са достатъчно плътни и категорични та да скриват истината от очите ни. Понякога не само я скриват, но дори имат силата да я подменят, да ти внушават, че това, което виждаш в кривото огледало си ти или приятелят до теб, или картината "Х".
Историята е пълна с примери на подобни манипулации, които понякога процъфтяват до такава степен, че се превръщат в едно всеобщо внушение. Макар и да са силата на деня те рано или късно се превръщат в угризение на националната съвест.
Времето никога не прощава!
То ги превръща от огън в пепел, от истина в лъжа. И въпреки краткият им живот и позорната смърт те имат силата да разрушат цял строй, да захвърлят едно творчество в залите за отхвърлено изкуство или..., да анатемосат някого! Какво от това, че един ден този някой ще бъде награден посмъртно или обявен за национален герой? Нали през целия си живот се е лутал безпомощно в небитието между истината и силата на злостната критика.
Да критиката...
Тя е едно от онези неща, които се раждат в мъглата на обществено-политическите и културни промени. Разбира се тук не става въпрос за онази, която доразвива, обогатява или просто разсъждава, а за другата-злободневната, която скача и хапе, жили и бяга или просто зачерква, за да оправдае нечия завист и злоба!
За щастие тя може и да хапе озлобена и насъскана, но всичко онова, което е нападала или унищожавала винаги след това се е превръщало във висок обществен пример. Да вземем живота на Курбе или Мане, един печат с буквата "R" на гърба на картините им никога няма да бъде по-значим от протеста им срещу "Салонното" изкуство. Думата „Refuse” е ималa способността да унижава публично, но това не означава, че е притежавалa властта, с която да спре естествения ход на културно-естетическото развитие. Даже самата тя е част от това развитие.
Днес изкуството не е тема номер едно в обществените среди или поне не така както в миналите векове. Сякаш се е превърнало в една даденост, освободена от всякакви рамки и изкуствено наложени вкусове и виждания. Днес всичко е позволено, всичко се харесва, всичко е "АRT". Даже имам чувството, че липсата на ожесточени нападки върху едно или друго произведение отнемат възможността на твореца да създава изкуството си сред пламъците на деня, липсата им превърна живота му в обикновено, спокойно съществуване с тази прилика с миналото, че пак е беден. И въпреки това не може да се говори, че времето на злостната критика е отминало, даже днес е по-силна и притежава повече власт от всякога, просто вниманието й е насочено в друга посока - към масовите комуникации, към публицистиката, към медиите въобще или по-скоро към всичко онова, на което народът вярва и от, което черпи информация. Вече изложбените зали не са полето за сблъсък на умовете, а вестникарските страници. Днес критиката не чупи четки и не отхвърля картини, а цензурира, тя задрасква мисли и истини. С това искам да кажа, че тя вече не просто критикува, но най-вече притежава силата да манипулира, да внушава, да лъже и подменя ценности. Именно тя е онова нещо, което ние не можем да пипнем, но е достатъчно категорично, за да скрива истината от очите ни. Разбира се, че един ден всичко ще си дойде на мястото, също така всичко покрито ще излезе на яве. Много от критическите текстове, с които е била хвърляна уж "светлина" в очите на хората и много от онези злободневни бележки във вестниците и списанията, с които е била подкрепяна лъже истината за пореден път ще се превърнат в угризение на националната съвест. Но питам се това угризение ще нахранили тогава гладните деца, които сега са старци или покойници, ще дадели бои и хляб на онзи велик, но анатемосан художник, който след смъртта си е направил богат народа от, който произлиза?
Не!
Това е цената на тази сладка, но отвратителна игра с Истината! Тя може и да се моделира лесно, също както пластилина, но също така това деформиране и изопачаване не е толкова безобидно. То може да е лесно като детска игра, но всъщност е по-жестоко и непростимо от братоубийството.
Днес никой не мечтае за Истината, всеки търси шокиращото заглавие, бомбастичната сензация, все по-малко се интересуваме от въпроса „Защо се случва?”, за повечето той е маловажен, достатъчно е, че се СЛУЧВА! Но дори и да е така, СЛУЧВАНЕТО да е по-важно от причината, то тогава се питам „С нашата култура нищо ли не се случва?”. Нима една Ева Херцигова може да бъде по-важна от една изложба или от идеята да превърнеш един исторически музикален център (зала България) в магазин за сутиени и прашки? Разбира се че не! Но все пак Ева е по-интересна, тя има красиви гърди, дълги бедра и руси коси, а какво иска еснафът? Той обича „зрелище”, обича да занимава съзнанието си с чуждия живот, а не да го ангажира с проблемите на културното пропадане. Даже самият той е част от това пропадане.
Жалкото не е в това, че има еснафи, че има снобизъм дори в изкуството, жалкото е във това, че въпреки тоновете история, въпреки хилядите страници исторически и литературни примери ние продължаваме да се придържаме и ръководим от един неправилен модел. Явно, че за нас демокрацията е толкова неосъществима и утопична колкото и социализмът. Години преди да се родя хиляди уста на „борци” за правда са апелирали не веднъж на ум или тихичко по между си за Свобода, била тя свобода на словото или свобода на мислите, на думите, на действията! Днес я има, Свободата във всички нейни форми и проекции. Но отново нещо не е наред! Свобода има но само толкова до колкото определена група хора да могат да задоволяват своите плътски желания и да утоляват жаждата си за „информация” чрез клюката или политическата бележка. Но когато се опре до истината и всички онези думи, изречения, текстове и мисли, с които тя си служи свобода отново няма. Разбира се, че днес би било прекалено брутално и неетично да се каже в очите на хората: „Въпреки демокрацията Свобода няма и никога няма да има!”. Затова политиката оправдава липсата й с цензурата, а тя винаги е имала пряка или непряка връзка с критиката. От своя страна критиката винаги е била цедката на висшия вкус и на политическата власт, тя е онази, която решава кое става и кое не става, кое не може и кое трябва. В този смисъл, тя е необходимост за „паркетните лъвове” и е бреме за Творците - иноватори.
Историята е пълна с примери на подобни манипулации, които понякога процъфтяват до такава степен, че се превръщат в едно всеобщо внушение. Макар и да са силата на деня те рано или късно се превръщат в угризение на националната съвест.
Времето никога не прощава!
То ги превръща от огън в пепел, от истина в лъжа. И въпреки краткият им живот и позорната смърт те имат силата да разрушат цял строй, да захвърлят едно творчество в залите за отхвърлено изкуство или..., да анатемосат някого! Какво от това, че един ден този някой ще бъде награден посмъртно или обявен за национален герой? Нали през целия си живот се е лутал безпомощно в небитието между истината и силата на злостната критика.
Да критиката...
Тя е едно от онези неща, които се раждат в мъглата на обществено-политическите и културни промени. Разбира се тук не става въпрос за онази, която доразвива, обогатява или просто разсъждава, а за другата-злободневната, която скача и хапе, жили и бяга или просто зачерква, за да оправдае нечия завист и злоба!
За щастие тя може и да хапе озлобена и насъскана, но всичко онова, което е нападала или унищожавала винаги след това се е превръщало във висок обществен пример. Да вземем живота на Курбе или Мане, един печат с буквата "R" на гърба на картините им никога няма да бъде по-значим от протеста им срещу "Салонното" изкуство. Думата „Refuse” е ималa способността да унижава публично, но това не означава, че е притежавалa властта, с която да спре естествения ход на културно-естетическото развитие. Даже самата тя е част от това развитие.
Днес изкуството не е тема номер едно в обществените среди или поне не така както в миналите векове. Сякаш се е превърнало в една даденост, освободена от всякакви рамки и изкуствено наложени вкусове и виждания. Днес всичко е позволено, всичко се харесва, всичко е "АRT". Даже имам чувството, че липсата на ожесточени нападки върху едно или друго произведение отнемат възможността на твореца да създава изкуството си сред пламъците на деня, липсата им превърна живота му в обикновено, спокойно съществуване с тази прилика с миналото, че пак е беден. И въпреки това не може да се говори, че времето на злостната критика е отминало, даже днес е по-силна и притежава повече власт от всякога, просто вниманието й е насочено в друга посока - към масовите комуникации, към публицистиката, към медиите въобще или по-скоро към всичко онова, на което народът вярва и от, което черпи информация. Вече изложбените зали не са полето за сблъсък на умовете, а вестникарските страници. Днес критиката не чупи четки и не отхвърля картини, а цензурира, тя задрасква мисли и истини. С това искам да кажа, че тя вече не просто критикува, но най-вече притежава силата да манипулира, да внушава, да лъже и подменя ценности. Именно тя е онова нещо, което ние не можем да пипнем, но е достатъчно категорично, за да скрива истината от очите ни. Разбира се, че един ден всичко ще си дойде на мястото, също така всичко покрито ще излезе на яве. Много от критическите текстове, с които е била хвърляна уж "светлина" в очите на хората и много от онези злободневни бележки във вестниците и списанията, с които е била подкрепяна лъже истината за пореден път ще се превърнат в угризение на националната съвест. Но питам се това угризение ще нахранили тогава гладните деца, които сега са старци или покойници, ще дадели бои и хляб на онзи велик, но анатемосан художник, който след смъртта си е направил богат народа от, който произлиза?
Не!
Това е цената на тази сладка, но отвратителна игра с Истината! Тя може и да се моделира лесно, също както пластилина, но също така това деформиране и изопачаване не е толкова безобидно. То може да е лесно като детска игра, но всъщност е по-жестоко и непростимо от братоубийството.
Днес никой не мечтае за Истината, всеки търси шокиращото заглавие, бомбастичната сензация, все по-малко се интересуваме от въпроса „Защо се случва?”, за повечето той е маловажен, достатъчно е, че се СЛУЧВА! Но дори и да е така, СЛУЧВАНЕТО да е по-важно от причината, то тогава се питам „С нашата култура нищо ли не се случва?”. Нима една Ева Херцигова може да бъде по-важна от една изложба или от идеята да превърнеш един исторически музикален център (зала България) в магазин за сутиени и прашки? Разбира се че не! Но все пак Ева е по-интересна, тя има красиви гърди, дълги бедра и руси коси, а какво иска еснафът? Той обича „зрелище”, обича да занимава съзнанието си с чуждия живот, а не да го ангажира с проблемите на културното пропадане. Даже самият той е част от това пропадане.
Жалкото не е в това, че има еснафи, че има снобизъм дори в изкуството, жалкото е във това, че въпреки тоновете история, въпреки хилядите страници исторически и литературни примери ние продължаваме да се придържаме и ръководим от един неправилен модел. Явно, че за нас демокрацията е толкова неосъществима и утопична колкото и социализмът. Години преди да се родя хиляди уста на „борци” за правда са апелирали не веднъж на ум или тихичко по между си за Свобода, била тя свобода на словото или свобода на мислите, на думите, на действията! Днес я има, Свободата във всички нейни форми и проекции. Но отново нещо не е наред! Свобода има но само толкова до колкото определена група хора да могат да задоволяват своите плътски желания и да утоляват жаждата си за „информация” чрез клюката или политическата бележка. Но когато се опре до истината и всички онези думи, изречения, текстове и мисли, с които тя си служи свобода отново няма. Разбира се, че днес би било прекалено брутално и неетично да се каже в очите на хората: „Въпреки демокрацията Свобода няма и никога няма да има!”. Затова политиката оправдава липсата й с цензурата, а тя винаги е имала пряка или непряка връзка с критиката. От своя страна критиката винаги е била цедката на висшия вкус и на политическата власт, тя е онази, която решава кое става и кое не става, кое не може и кое трябва. В този смисъл, тя е необходимост за „паркетните лъвове” и е бреме за Творците - иноватори.
0 коментара:
Публикуване на коментар